Нашият мозък е маниак на реда и контрола. В края на краищата, неговата мисия е да ни пази в безопасност, така че той трябва да предвиди възможни заплахи, за да ни предупреди. Поради тази причина той навсякъде търси модели, които му помагат да осмисли миналото и да предскаже бъдещето.
Le Парейдолия, които се състоят в тълкуване на неясен и случаен стимул като разпознаваема форма, както когато виждаме изображение в облаците, е пример за опитите на нашия мозък да търси разпознаваеми модели и да внесе определен ред в хаоса.
Дори в ежедневието се опитваме да дадем обяснение на случващото се с нас. Опитваме се да разберем откъде идва шумът, който ни е изплашил или защо партньорът ни е решил да прекрати връзката. Спешно трябва да намерим логичния смисъл на това, което ни се случва. Но понякога можем да попаднем в капан в търсенето на смисъл
Колкото по-голяма е несигурността, толкова по-голяма е необходимостта да се търси обяснение
През 2008 г. психолози от Тексаския университет разработиха серия от експерименти, за да проверят как реагираме на несигурни ситуации. Те активираха чувството на несигурност и липса на контрол на участниците и след това ги помолиха да се потопят във въображаема среда, като фондовия пазар, или да гледат статични изображения по телевизията.
Те откриха, че хората без контрол са по-склонни да възприемат измамни модели, като виждане на изображения на телевизионния екран без сигнал, извличане на несъществуващи корелации в данните на фондовия пазар, възприемане на конспирации и развиване на суеверия.
Интересното е, че когато психолозите ги помолили да изпълнят упражнения за самоутвърждаване, участниците се успокоили и спрели да търсят модели там, където те не съществуват.
Тези експерименти показват, че когато чувстваме, че не контролираме съдбата си, мозъкът измисля модели, за да ни даде усещането за контрол, което ни кара да се чувстваме по-сигурни. Очевидно това е илюзорна сигурност, но когато не я намерим, перспективата може да бъде още по-лоша, защото мозъкът ни може да заседне в цикъла на търсене на смисъл.
Когато анализът води до парализа
Виктор Франкъл, психиатър, оцелял в нацистките концентрационни лагери, направи търсенето на смисъл негово лайтмотив. Той вярваше, че за да преодолеем несгодите, трябва да осмислим какво ни се случва. Но значението, което Франкъл има предвид, не е логично обяснение, а лично психологическо значение. Разликата може да изглежда незначителна, но е важна.
Хората, които се опитват да намерят обяснение за всичко, което им се случва, попадат в капана: твърде много мислят. Обичайно е, когато загубим любим човек, особено ако смъртта му е била неочаквана. Първият импулс е да потърсим обяснение. Казваме си, че ако можем да разберем какво се е случило, можем да го преодолеем. Но това не винаги е така.
Понякога можем да попаднем в капан в търсенето на смисъл. Можем да разгледаме хиляда и един път детайл, който не изяснява нищо, защото истината е, че инциденти се случват и не винаги има логично обяснение, което да ни успокои.
Това, което нашият ум търси, е увереността, която идва от контрола и реда. Търсим линейна причинно-следствена връзка, която ни връща чувството за сигурност, което сме изгубили. Но когато сме изправени пред неочаквани промени, цари хаос и непредсказуемост, затова често търсенето на смисъл ни води в задънена улица.
Опитът да се намери обяснение за всичко не винаги решава проблемите. Ако попаднем в този капан, можем дори да объркаме мисленето с правенето. Така анализът води до парализа.
Въпреки че е трудно да го приемем, не винаги успяваме да намерим логично обяснение на нещата. Не винаги успяваме да открием причината. Понякога можем само да опипваме, да си представяме или да се опитваме да разрешим нерешени проблеми. Наистина, понякога знанието – възхвалявано от нашето общество като най-висша ценност – дори не предлага комфорт, особено когато не можем да направим нищо, за да разрешим проблема.
Понякога това търсене на смисъл завършва изтощително. Далеч от това да ни помага да приемем случилото се, то ни държи в състояние на отричане, отхвърляйки фактите само защото не отговарят на нашия светоглед. Но не трябва да изпадаме в хегелианската грешка да мислим, че ако теорията не е в съгласие с фактите, толкова по-зле за фактите. Ако не приемем фактите, няма да можем да се адаптираме и шансовете да страдаме са по-големи.
Първо приемането, а след това търсенето на личния смисъл
Трудно е. Знам го. Ние изпитваме нужда да намерим обяснение за поведението на другите и за нещата, които ни се случват, защото по този начин вярваме, че имаме определен контрол, че има определен ред и логика в света.
Но има моменти, когато трябва да спрем да мислим и да започнем да приемаме.
Това не означава, че трябва да приемаме всичко за даденост и да се задоволяваме с първите отговори или да се примиряваме с когнитивна мързел, но трябва да се уверим, че мисълта не влиза контур, като е напълно неуспешен.
Трябва да приемем, че не можем да разберем всичко. Дори и да ни тежи. Че не винаги ще намерим разумно обяснение, което да ни удовлетворява или утешава. Че нещата не винаги отговарят на нашия мироглед.
Понякога, в името на психическото ни равновесие и психическото ни здраве, е най-добре да спрем да се измъчваме, като търсим обяснение. Понякога просто трябва да приложимрадикално приемане. Дайте ни разрешение да продължим. Пусни болката.
В този момент, когато сме приели случилото се, можем да преминем към търсенето на личния смисъл. Това значение не е логично обяснение на случилото се, а по-скоро субективно значение, което ни позволява да интегрираме преживяното в нашата житейска история. Това не е търсене на причини и мотиви в миналото, а търсене на учение с оглед на бъдещето.
Личният смисъл е това, което ни позволява да вървим напред. Както казва Франкъл: „Веднъж стар общопрактикуващ лекар ме посъветва относно тежка депресия, от която страдаше. Не можеше да преживее загубата на съпругата си, която почина преди две години и която обичаше повече от всичко. Как бих могъл да му помогна? Какво можех да му кажа? Е, аз се въздържах да му кажа каквото и да било, а вместо това му зададох следния въпрос: „Какво щеше да стане, докторе, ако той беше умрял пръв и жена му я беше оцеляла?“ "О..." каза той, "щеше да е ужасно за нея, тя щеше да страда много!" На което аз отговорих: „Виждате ли, докторе, вие сте спестили цялото това страдание; но сега той трябва да плати за това, като оцелее и скърби за смъртта му.
„Той не каза нищо, бавно ме хвана за ръката и напусна кабинета ми мълчаливо. Страданието престава да бъде страдание по определен начин, когато намери смисъл, като жертвата.
Източници:
Whitson, JA & Galinsky, AD (2008) Липсата на контрол увеличава възприемането на илюзорни модели. наука; 322(5898):115-117.
Франкъл, В. (1979) El hombre en busca de sentido. Редакционен Хердер: Барселона.
Входът Търсенето на смисъла на всичко може да ви осъди на отричане и парализа е публикуван за първи път в Кът на психологията.
